Казадора бе седнала в огъня и отпиваше на бавни глътки светлина. Ръкавите, с безброй съдби по тях, трепереха преди да се превърнат в тъмнина на дреха и да се впият в мрака на кристали. Ръцете й неспирно шаваха, изключваха и включваха дъха на вятъра, през който се поддържаше огнището. Една сребриста клетка, с нещо в нея, се поклащаше под левия ръкав на мантията. Не мисля, че успяваше да се покаже. Не беше страх. По-скоро някаква нестройна съпротива срещу власт лъчеше...

Опушеният вход отваряше голяма паст и тази нощ започна да пропуска всякакви звезди. Казадора се оживи. Отнякъде извади мрежа. Наниза я на пръстен от бодливи тръни. На сръчността й би се радвала най-вече управителката на затвора “Ел Манто Терестре”, където всекидневно се изпридат облаците за земята… все по-рядко й се случваше да попадне на талантлива джебчийка или на изкусен уличен фокусник, който да остави в теб такова ярко впечатление, че чак когато пред входната врата бръкнеш в джоба си за ключ, да усетиш, че и джоба ти го няма... Отскубна няколко от щръкналите под качулката зигзаговидни косми и с още по-изпипано изящество завърза пръстена върху вълшебната си палка за поглъщане. Зачака първите несигурни звезди в пространството да се събудят и още сънени да паднат в тъй приготвения й капан... Това, което беше в клетката, за да не умре и да се свърши, неспирно имаше потребност от звезди. Тя Го ненавиждаше, но то й беше тъй необходимо да примами Безименния, когото неговите вече някъде наричаха Валдор, но повече й трябваше душата в пръстена на Рондас. Когато я получи, ще може да поглъща всяка част Вселена и ще е само тя – една, сама, непобедима…

Отнякъде се чу прелитане. И после още. Наоколо се осветиха тухлите от ултразвуци. Две сенки се спогледаха, докато техните тела кръжаха на нощта из коридорите…

***damnation***

Нещо събуди Безименния. Стана внимателно, за да не наруши съня на Асная и навлече туниката си. Беше късен среднощен час и огромната къща на вълшебника тънеше в мрак. "Имам нужда от глътка чист въздух" помисли си.

Градината на Рондас винаги го бе удивлявала - веднъж прекрачеше ли човек през портите, изглеждаше в пъти по-голяма от колкото гледаш ли я отвън. " Магия, при това - изобщо не сложна " отговаряше навремето магът и се смееше сам на себе си - " Свиквай, повечето неща не са такива каквито изглеждат "

Закрачи бавно, докато не стигна до Вековният орех - навремето Рондас го бе засял, мечтаейки как на "старини" ще си почива в сянката му. Дръвчето обаче се оказа болнаво и бавно растящо, та след няколко години магът се бе разгневил и бе използвал вълшебството си - сега орехът бе могъщо дърво, издигащо се доста по-високо от колкото бе нормално за вида му, а плодовете му бяха синкави и сладки.
Ех колко спомени имаше Валдор от това място !
Седна в гъстия коренак и се загледа в ясното нощно небе оставяйки мислите си да полетят.
"Валдор....отново имам име"
Трудно му бе да си спомни кога го бе използвал за последно. Макар и само на тридесет и две, магиите и пътуването през порталите бяха добавили много години, та бе трудно да пресметне.
" Отдавна бе" - стигна до решение той - " ала всякаш бе вчера"
Почти забравени идеи разцъфтяваха в съзнанието му - да бъде, не просто да служи. Да живее, а не да съществува.
Грешни идеи. На първо място бе Мисията - която нямаше да приключи дори ако Го откриеше. Дори, ако успееше да разчисти всичките си моментни сметки.
Изпукване на съчка го сепна. Най-вероятно това бе просто вълшебника, събудил се от поредния си луд сън и излезнал да изпуши една лула под звездите, но все пак инстинкта на война го накара да се надигне.
На хвърлей разтояние, почти сливащо се с мрака, стоеше и мълчаливо го гледаше странно същество. С човешки ръст и фигура, ала с глава по-скоро наподобяваща маймунска и увенчана с два чифта светещи очи. Портрета се довършваше от чифт криле на гърба на съществото, в момента свити, ала сигурно с човешки бой ако са разгърнати. В очите на създанието се четеше интелект и омраза.
- Кротувай човече - изгъгна - Не сме тук за теб, не и тази вечер.
Валдор инстинктивно посегна към мястото на хълбока, където обикновенно бе дръжката на меча. За жалост, бе оставил оръжието си в стаята.
- О, ти нямаш острие ? - създанието се захили - Не ти трябва човече, не и тази нощ.
Ципестите криле се разгърнаха с противен звук и само с един, някак разсеян мах, създанието се издигна над поляната, все още смеейки се.
- Но скоро, след като Господарката привърши с теб, ти ще си мой. Ще си мой !
От къщата долетя женски писък...

***