( продължение на : Приказна приказка I-ва част )


***GOBY3***

Сред тревата...по стъпките на огнената фея – уоооу...това си навява спомени!Малко ли я е следвал по петите,загледан в гъвкавият и гръб,огнените букли и ефирните,неспокойни криле!Даа,мислил ли е някога,че отново ще я срещне!
  Отведе го до пещера и се вмъкнаха в нея.Той седна ,подпрян на влажната,студена стена,а огнената фея-каква изненада,взе да пали огън в огнището от камъни.От кожената торба,препасана на през рамото и,извади треволяци и билки,от онези,нейните.
В определен ред,запуска билките в огъня и запя пра-старата песен на огнените феи,от която очите ти натежават,а сетивата се изострят.Плъзна нежното си краче във вече буйно пращящият огън...после и другото...песента стана още по-ярка...затанцува!
Танц на огнена фея-завладяваща гледка!
Жалкото е,че след като започне,не си способен дълго да му се любуваш!
Всъщност той си е древен,огнен ритуал,за изостряне на съзнанието и връзка със заключените в главата спомени и тайни,които понякога,човек крие дори от себе си.
  Безименният се отнесе.Феята продължаваше сладко да пее и танцува,но той вече не беше там.Беше в странноприемницата на елфите.Да,в Онази нощ,когато всичко отиде по дяволите!Тежка кана на дървената маса.....виковете на момчетата,които му съдират девет кожи от гърба на зарове....пиянските песни...гръмогласната ханджийка разнася каните с вино и си иска парите...красивото момиче до стената....някой разля вино в скута на друг...сбиха се...КРАСИВОТО МОМИЧЕ ДО СТЕНАТА!!!...Нямаше никакво момиче Онази нощ...би си спомнял!Не би ли!?
Сега я виждаше ясно,интересно,къде беше гледал тогава?Млада е,гъвкава,прокрадва се между масите...какво...неговата кана...изсипва нещо в нея...дявол-прииска му се да я сграбчи и разтърси...ама нали не беше там,можа само в унеса си,да се шляпне болезнено по крака.
Дявол!Абе,мислеше си ,че това мъртвешко пиянство не е както обикновено.....опили са го!Дявол,тя Го е взела...само да я пипне,ще и стиска вратлето,докато запее,защо Го е взела и къде Го е дянала!!!
Дявол!

***Damnation***

Унесът го напусна. Бе видял лицето на врагът си, или поне на един от враговете си. Хубаво лице наистина. Сега оставаше само да открие момичето, хубавата непозната която се намираше незнайно къде и кога, което за жалост звучеше доста по-лесно, от колкото бе в действителност. 
Загледа се към Феята. Все още стъпила с босите си крака в въглените на изгасналия безвреме огън, тя потръпваше с притворени очи, изживявайки последните мигове на почти еротично удоволствие съпътстващи огнения ритуал. Човек имаше много причини да харесва феите, независимо от стихията им, замисли се Безименния, оглеждайки сякаш изваяното и тяло. И още повече причини да внимава с тях.

- Видя ли това, което търсеше ? - прошепна тя. Все още не отваряше очите си :  - Видя ли Го ?
- Не. Но видях човекът, който Го е взел от мен.
- Познат ли е ? 
- Не. Напълно непознато момиче. Младо, гъвкаво. Явно знаеше какво върши.
-  Хубава ли е ? - попита Феята : - Не ми отговаряй, нямаше да си ти ако не беше. Винаги има хубави жени покрай теб, ала прекалено рядко ти мислят доброто.
- Да, хубава е. И едва ли ми мисли доброто.

Двамата помълчаха за миг. Безименния изпъшка, след което зададе въпроса, който бе искал никога да не задава :
- Ти си жива. И си добре. Значи ли това, че и нашият общ приятел е оцелял ?
- Да.
- И все още е маг ?
- Да.
- Знаеш ли къде мога да го открия ?

Феята сведе главата си. Прекалено топла бе, прекалено гореща бе кръвта и, за да може да плаче, ала движенията на лицето и подсказваха че тя именно това прави.

- Да. В  Огнеград е. Лесно ще го намериш... но знай че не е същия Безименни. Времето го промени. Болката го промени. Друг е вече.
- Но може да ми помогне да Го открия.
- Може.

Отново помълчаха в спускащия се мрак.
- Ще тръгвам тогава - продума Безименния. Не знаеше какво друго да каже: - Благодаря ти.
- И аз ти благодаря - отвърна Феята.

Войнът стана, събра нещата си от земята и тръгна.
- Безименни... - проговори Феята зад гърба му. Той погледна през рамо и видя че най-сетне тя отново бе с отворени очи. Живи пламъци танцуваха в тях.
- Пази се. Огънят шепне. Каза ми и за теб. Чака те голяма опасност.

Човекът сви ръката си около ръкохватката на висящия в канията си меч. Обикновенна бе, дървена, без скъпоценни камъни и метали. Стабилна. Всяваща спокойствие и сигурност. Добре позната, сякаш бе свикнала да бъде точно там, в свитата му десница.
- Мен винаги ме чакат големи опасности...

***inamay***
***
Вратата го погълна. Остави тялото му в плен на мислите, поне докато не навлезе улицата в него... От въздуха се спусна полъх на агресия в невероятен ритъм на бездарност. Събуждаше и най-дълбоко скрити нотки раздразнение и хвърляше сигнали S.O.S. в слуха на Безименния. Ръката му инстинктивно потърси излъсканото парче дърво от дръжката на меча, а той отдаде на онази му мисъл сигурност. По улицата липсваше каквото и да е движение, освен гореспоменатата наситеност, която идваше отнякъде. Задържаше му мислите на положение “безпътие” и ги въртеше в кръг. А трябваше да се отправи в някаква посока. Поне към Огнеград. Отдавна не си спомняше пътя... Откакто там завинаги остави част от себе си във вид на обич… А после… изхвърли картата, за да забрави... И оттогава не беше ползвал друго за придвижване, освен бързината на мисълта и двата си крака... Е, понякога си служеше за тази цел и с ръцете, в случаи, когато е употребявал в повече от виното на елфите...
Трябваше да намери нещо бързо, което да го придвижи без собствените му усилия. Онази симулантна стара бричка, която помнеше дори прадядо му, ръждяса от... мързел... е, след толкова векове мъчения, време й беше за ефтаназия... А тази старина си имаше добро сърце – усмихваше се някак слънчево от снимка на жена в кормилото. Нея запази... Все пак, стойностни неща от миналото някога ще му потрябват я за поколенията, я за... търг (защо пък не) или за още нещо... Агресията, носена из въздуха засили близост. Направо трябваше да режеш въздуха, за да се движиш. Едно безкрайно неугледие стоеше върху колелата си и аха да се разпадне тъкмо под напор на най-ужасни трели (не знам да има някой, който да нарича този звуков извор с термини за музика). Вратите бяха изрисувани със знаци, достойни за началото на улична енциклопедия. Върху тавана светваше и гаснеше наклонената кула в Пиза. По гумите се гонеха крака на жаби. А фаровете бяха с две несиметрично сложени превръзки на пирати. Едно голямо и бодливо "слънце", завършек от припламналата гениална мисъл на събуден в днешно време пещерен творец, непрекъснато се изсипваше с дрънчене от кутия, събирала доскоро смес за черен кейк, най-отзад, току над ауспуха... Купето беше шумно-тъмно. Безименният сам не знаеше защо не се ядоса и даже нещо мило му притрепна от вида на старото возило. Прозорецът откъм водача се отвори и както от вратичка, от която ще изкука кукувицата на стенния часовник в спомени на много приказки, надзърна някаква глава, прилична повече на тъпан след война.
- Хей, началство, морето е далече! Защо приличиш на човек, комуто са потънали гемиите?! – открехна си устата тъпана, оказал се глава на някого.
Безименният скри усмивка във високата яка.
- Здрасти, човече! Що не затвориш това, което е заляло цялата земя, та да поема дъх и да помисля?! – рече и се спря. Макар да беше притъмняло и силуетите да водеха въображението, на Безименния се стори, че този, на возилото, му е познат... «Възкръсналият свят е в друго измерение, помисли си за миг, и той се обитава от души на хора, а непотребни ламарини и ръждясали души на железа, тях претопяват...» Пред него сякаш силуетът на прадядо му застана.
- Хей, младеж, - извика Безименният на шума в купето.- Това създание, което сигурно ти служи, щом си в него, изглежда като избягал от моргата мъртвец.
От тъмното се чу накъсан смях. Слухът го определяше на звук от сгорещен край огън тъпан.
- Ааа, ти не си бил ням, значи. Не знам с какво си заработваш хляба, но май си с прародител виден маг. – За миг мълчанието му се превърна в спомен. – Работя в мястото за край на същества, наричани от нас неодушевени, които много често с мен пред края си говорят. На някои помагам да не го почувстват изведнъж, на други – продължавам бъдещето. И тази старост върху колела така, пред мен с душа се спря. И ето, вече колко време сваляме седалките за мацките... А ти, къде си окъснял? Ако не ти е жал за дрехите, с които си облечен, сядай, да ти стовариме доспехите донякъде. Хайде! – и се протегна да отвори другата врата, «заключена» отвън с емблематичните за времето на шейсетте два пръста.
Безименният заобиколи, подпря се на вратата и вече знаеше – това е старата, това е неговата стара и от мързеливото му нямане на време заръждяла, наследствена кола. Притисна с жест познат и затвори вратата отблизо, като отношение към много близък. Погледна за миг, осветеното от лампата купе и погледът му хлътна в празното сърце на клаксона... «Ако ми е отсъдено да срещам утрото, ще върна слънчевият женски образ там, където му е мястото!»
- Викат ми Безименния. А ти? – и се намести по-удобно в прегръдката на окъсялата за неговата дължина седалка.
- На мен ми викат Бонг-Бонг – и се засмя с онази дочута вече от слуха ритмичност. – Не се разделям никога с един голям и смешен мой другар, наследството, което имам от родината на прадедите ми. – С ръка прошумоля по нещо, което тъй напомняше погалване по кожа. – Това е африкански тъпан. Въвеждал е кралете в племето на пра-прадядо ми. И накъде сега?!
- Познаваш ли околността? – попита го Безименният.
- И пръстите си тъй не знам добре, както пътищата в три години път наоколо. – засмя се Бонг-Бонг.
- И както нямаш май какво да правиш, да се понасяме към Огнеград, какво ще кажеш? - додаде пак Безименният.
- Фюю-фююю! – учудено и с нотка задоволство свирна Бонг-Бонг. – Добре започнат избор, началство! Животът, казват свършвал там, ала започвали пък пътищата и на Рая, и на Ада...
С приятен гъдел забръмча двигателят. Нощта избяга отстрани на фаровете. Бонг-Бонг пак затамтами между своя смях с разкази за своето племе, а две големи, пламнали от танц очи на Фея, прошепваха с топлината на огън: “Запази го, Повелителю на всички звуци от Вселената! И го благослови по пътя, за да Го намери!”…
                                                      
 следва