Утрото бе прекрасно - слънчево, ала с лек ветрец разхлаждащ въздуха, птичи песни и оживени разговори долитащи от улицата. Сякаш целият околен свят се радваше на нещо и държеше да разпали тази радост в всяко кътче, в всяка душа, да прогони и последните частички нощен мрак.
Наистина, неподходящо утро за мъчителния мармурлук на Безименния. От друга страна, не по-неподходящо от всички останали.
Има много неща в вселената, с чиято употреба трябва да си внимателен, и елфическото вино винаги бе държало едно от първите места. Разбира се, един така прочут боец като него не се плашеше от предизвикателствата, та затова предната нощ каните се изпразваха една след друга. Резултатът бе страховито главоболие, прояваващо артистичност и проблясващо ту в една, ту в друга част на главата му, празна кесия и смътното усещане че нещо много важно му се губи.
Бавно плъзна погледа си из стаята, търсейки нещо което да му подскаже какво точно не е на мястото си. Мебелите си бяха наред, обичайната купчина от празни бутилки и остатъци от храна - също. Дрехите и частите от бронята му като че ли бяха в пълна наличност, пръснати наоколо.
Тръсна ядно глава и се запъти към банята, един от малкото луксове които си бе позволил навремето с наградата за главата на Зеления Дракон. С богоговение положи пулсиращата си глава под струята хладка вода, усещайки как бавно, като тюлен на суша, мислите му се събуждат и размърдват.
Част от секудната по-късно, се върна в спалнята си на бегом и с отчаян плонж се метна към купчината разпилени дрехи. С треперещи ръце отвори замаскирания с магия вътрешен джоб на връхната си дреха и бръкна в него. Каквото и да бе намерил вътре, нямаше да бъде толкова ужасяващо, колкото абсолютната и смърдяща на пот празнота с която се сблъска ръката му.

- Да му го.... - изръмжа - Това не може да е на добре...

Отне му около час да прерови обстойно жилището си,  да накълца на парчета дрехите които бе използвал предния ден търсейки някой забравен покрай пиенето джоб и да сканира всичко с начисления си локатор за магия. За жалост, нещото наистина Го нямаше. С отчаяно изражение той седна на леглото, хванал в ръка кълбото за мобилна комуникация. Покашля се няколко пъти, опитвайки да настрои излезлите си извън гама от пиене и пеене гласни струни.
Представи си образа и, стискайки кълбото и усещайки как то се затопля в ръката му.
Чу се дразнещия сигнал за свързване.
Кълбото проблясна, за да бъде запълнено от съсухрения лик на Кралската Вещица.

- Какво искаш бе, тиквеник с тиквеник ? Днес ми е почивен ден ! Лелееее, от тук ти усещам дъха, пак ли си се напил като...
- Госпожо Вещерска, трябва да доложа...
-... аз от години разправям, че си въздух под налягане, ама няма кой да слуша. Уби един дракон по случайност и хоп - герой на кралството. Ще ти...
- Онова което не трябва да се споменава... няма Го.

Вещицата мигом млъкна. Ако вековното и лице, поддържано с магии да е крайно отблъскващо и грозно, все още можеше да изразява емоции, то би изразило изненада, примесена с страх.

- Какво ?
- Няма Го

След няколко секундно мълчание, вещицата процеди :

- Ще изпратя каляска да те вземе. Затварям.

Безименния успя да метне кълбото през прозореца преди записаното заклинание " Този документ ще се самоунищожи след 3..2..1" да бъде довършено, взривявайки кристала на хиляди малки късчета. Освен всичко друго, главата все още го болеше.
Определено, денят се очертаваше като крайно неподходящ за махмурлук...

** ZABRAVA **

Въпреки главоболието и нежеланието да се вижда с когото и да било дълга беше преди всичко. Сега трябваше да се облече в прилично облекло за пред нея. Знаеше, че двамата пажове, които ще дойдат няма да са много любезни и слонни да го чакат. Всички дрехи бяха разпилени, най-отдолу издърпа едни, които му се струваха що годе прилични. Огледа за последно всичко около него, дали не беше пропуснал нещо, някоя малка подробност. Нищо не му привлече вниманието. След това се огледа за нещо, което да му е ценно и да дава надежда и сила, нещо от миналото. Не видя и нищо такова. Знаеше, че Кралската Вещица е много непридвидима и можеше да го запокити за назидание в някоя неогрявана от слънце провинция (дано само не е в Зловонното мучурище). Доколкото познваше нрава и, можеше директно да го смъкне долу при спящите и чакащи опрощение стотици Безименни рицари. Входната врата стана прозрачна от неговата страна и видя двамата пажове. Не се беше излъгъл в предположението си, бяха с пълно бойно снаражение. Все още усещаше вкуса на виното от снощи и си помисли дали да не избяга и да го потърси сам. Знаеше, че сам ще му е много трудно, но алтернативите не бяха никак добри. Грабна бързо малката торбичка върху перваза и скочи ловко през прозореца. Не знаеше какви магии имаше вътре, но все щяха да са му полезни, по добре с тях отколкото да е сам.

*** inamay***

 

Безименният прехвърли крак през перваза, приплъзна безшумно стъклото зад себе си. Пажовете не биваше да разберат веднага откъде започва бягството и се зачуди на онази лекота, която мухмурлукът се оказа, че не е могъл да разруши, ръцете му отново помнеха как трябва да се спускат по дърво. Дори и клоните помагаха, извръщаха листа, като попарени от 6 по 2 на 8-ма градусов, с модифицирана решетка на последния от седемте си водородни атома изоберилов алкохол. Остана време, колкото да скочи. Земята го прие като въздъхна меко през тревата. Под стъпките прискърцаха кристали. Наведе се по-скоро, за да провери дали обувките са здравите. Ръката му сама загреба в шепа нещо тъй познато. Странно, парченцата приличаха на него, но носеха сигналите на кралска информация. Набързо пъхна с тях ръката в джоба. Усети сигурност – торбичката с магиите… до малките кристали. Ах, как в главата пърхат с острите си весели криле онези снощни елфи, които са оставили омайността на сто жени във виното… "Тук някъде, по времето, което с мен върви - мърмореше на себе си Безименния - усещам,  че трябва да се появи онази паралелност, с която някога спечелих първите пари за пиене. Моделът й отдавна е обрасъл с всякакви бодли, мирише на пелин, но все така умее да пренася безпроблемно. Последно ме спаси онази вечер да си вляза без да бъда забелязан от онази луда Гравитация,  която чакаше отвън и си говореше сама:
“Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах днес, каквото ми нареждаше. От Мексико се връщам. Тук трябвало да чакам и да предам едно условие. Човек без име ще го вземе. И ще ме върне. Но аз не трябва да Го споменавам… Часовник някой има ли? Часовник среброглас, със стъклени очи и медна топка за сърце. Тук трябва да предам едно условие. Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах…”.
Луда жена. Добре, че ми се мярна онзи спомен за паралелността… О, безпросветност, о проклето вино! Човек без име ли изрече, че очакваше онази Гравитация?!… Това съм аз. Къде ми беше мисълта, зловоние проклето?!"... Ръката му посегна с жест на мим и начерта във въздуха пресечен конус с връх, завършващ със спирала. И се отвори кратък вход. Безименния в него хлътна. Едно бездомно, избеляло куче учудено се спря, подуши прясната следа и тръгна наобратно…

***SELINASUN***
Вървя дълго, без мисъл и посока...просто искаше да избяга, колкото се може по-далеч.
Не помнеше колко време бе вървял и през какви места бе минал...
Една сутрин...точно когато слънцето бавно се подаваше иззад хоризонта, Безименният се озова на една голяма поляна. Накъдето и да погледнеше, не се виждаше нищо друго, освен зелената трева, ясното синьо небе, и огненото слънце.
Почувства се странно, мястото му беше абсолютно непознато. Цялото Кралство се състоеше от планини и хълмове...а тук...
Ужасна мисъл го смрази...беше стигнал в кралството на...Огнените Рицари...
Как беше попаднал там, как беше преминал границата без никой от пажовете на Кралската Вещица да го забележи...
Познаваше я добре и беше сигурен, че след бягството му е заповядала на слугите си да обходят цялото Кралство и да го търсят...и да не се връщат докато не го намерят-жив или мъртъв....
Незнайно как, беше успял да избяга от преследвачите си...
Но какво ли го очакваше тук, в кралството на Огнените Рицари...та те бяха смъртни врагове на Кралската Вещица...и надали щяха да пощадят живота му...
Тръпки го побиха...но след миг се опомни...
Една утешителна мисъл проблясна в още мътното му от изтощение съзнание...
Ако...само ако успееше да Го намери...тогава всичко би се променило...
Да, имаше магиите, но те не бяха достатъчни...трябваше да Го намери!
Знаеше че То можеше да го преобрази, да му върне бесмъртието, което му бяха отнели...знаеше също, че То можеше да преобрази и Кралската Вещица, и да и върне предишния облик...
То и само То можеше да върне свободата на пленените безименни рицари! С Него можеше да спаси Кралството!
Искаше му се да вярва, че това е възможно...че То не е безвъзвратно изгубено..и че рано или късно ще успее да Го открие...
Седна на тревата, да си почине поне за миг и да помисли как да продължи напред...
Беше напрегнат, всеки шум го стряскаше...
За миг му се стори, че чу пърхане на криле точно зад себе си...
Обърна се рязко. Не можеше да повярва на очите си...
- Ти...наистина ли си ти?
На една крачка разстояние, зад него, стоеше Огнената Фея.
Тя се доближи до него, със сияеща усмивка.
– Да, аз съм...
Той я гледаше с изумление и възхищение...за миг не знаеше какво да каже...
- Не вярвах, че пак ще те видя някога...след толкова години...- промълви смутено Безименният.
- Как попадна тук, нали знаеш, че ако някой от Огнените Рицари те открие, свършено е с теб!
- Знам, да..но по-добре е да попадна в техните ръце, отколкото да ме плени Кралската Вещица...В сериозна опасност съм...и не само аз, а и цялото Кралство.
Ако не успея да намеря...
-Шшшшшшт! Не го произнасяй, всичко знам, не е нужно да ми казваш нищо повече...
- Ще ми помогнеш ли...да Го намерим...Само ти би могла...да преминеш през огнената стена...или да ми кажеш заклинанието, с което и аз ще успея да премина оттатък...
Нещо ми подсказва, че То е там, отвъд огнената стена....в Царството на Невидимите...
- Знаеш, че това може да ти донесе смъртта, нали?!
- Знам, разбира се...но...нямам друг избор! Не го правя за себе си! Длъжен съм да спася Кралството!
- Да...все същият си! Предан до смърт, непреклонен...Дори пиянството ти не е успяло да ти избие от главата тази твоя преданост към Кралството и безименните!
- Е, ще ми помогнеш ли?!
- Да вървим! Следвай ме, без да казваш нито дума, каквото и да се случи...

***
Следва...

Е, ето го началото - надявам се да ви хареса :) Следващият участник ще бъде уведомен чрез лично съобщение - така има повече интрига :)

ЖЕСТОКО!
Началото е жестоко!
Вече нямам търпение,тази приказка да се самонапише!!!
;)

Ха дано само отзиви като твоя получаваме goby3 :)

това "Да му го..." в първата част. Не е нужно стилът да е висок, но в ниския няма нищо добро, нали?

Добре се получава .....пишете в синхрон , но ще е интересно ака някой изтряска съвсем друг стил и обърне приказката с главата надолу ....мммм..някъде към края :P .....

eleonoraknyazheva смея да твърдя че, използването на такива, все пак прикрити цинизми, и ако се вземе в предвид тематиката и образа който се търси, не е нисък стил. Поздрави !

gauri98 ще е интересно, да. А дали ще се случи, само времето ще покаже :)

Само аз ли не мога да прочета изреченията в дописването на ** ZABRAVA **,до край???
Струва ми се,че е станало нещо при публикуването.

само това е, следващия да може да сложи небходимите неща вътре...

Пак не схванах-едва ли е само това!Думите са отрязани по средата и се губят изречения.

Опитвам се да намеря къде е проблема :)